Геновева Георгиева е 30-годишна, от село Попица, Врачанско. С животновъдство се занимава от 12 години. Нейната семейна ферма отглежда 13 млекодайни бивола и пет месодайни крави. 
 
 
- Как виждате българското селско стопанство след 10 години?
- Няма да има. Младият народ не иска да работи на село. Всеки търси лесна печалба. Никой няма да дойде ей така, като мен, да търчи с количката с тор днес. Казват: „Мирише!“ Но нали трябва да има и такива, като нас, все пак?
 
- Защо избрахте кариерното Ви развитие да бъде именно в сектора?
- Аз съм от селото и съм оженена в селото. От малка обичам животните, гледана съм край тях. Винаги е имало крави, биволи, кокошки, пилета и аз винаги съм била покрай животни. Даже навремето имаше едно предаване на Росица Кирилова „За животните с любов“. Аз оттам много се запалих и нямаше животно, което да е на улицата, да е бедстващо и аз да не съм го прибрала. Цял зоопарк бях направила в нас, само една змия ни липсваше.
 
През 2015 г. бяхме събрали мъжки телета да гледаме за угояване. Но ни попадна и биволицата Валка. Отначало тя беше регистрирана като месодайно животно, заедно с петте крави. Но от асоциацията на биволовъдите ни посъветваха да я регистрираме като млекодайно животно, за да получим подпомагаме по „Агроекология“. Та от три станаха 13 бивола. Аз много обичам да влизам при тях. Те са много любопитни животни, просто са уникални!
 
- Кое Ви амбицира в работата?
- Вътрешното съзнание, че не трябва да се предавам никога. Трябва да съм наравно с мъжете и аз да покажа силната страна на дамите, че сме борбени. С моите колеги по полетата аз съм единствената жена. Понякога трябва да се намери подслон край мъжете, защото човек не знае какво ще му се случи на полето.
 
Но досега не сме имали проблеми, които да не сме могли да решим. Опитваме се да не правим пакост на земеделците, но те пък просто не ни оставят вече места откъде да минаваме за паша. В селото са 500 животни, а не знам дали има и 50 декара да пасат. Ние не искаме много. Искаме просто да има един участък, който да ни го оставят, да можем да преминем спокойно, да не им правим пакост. Нито земеделците да имат проблеми с нас, нито ние -  с тях. И много пъти, когато са идвали, сме ги молили: оставете ни по-голяма пътека, да не ви стъпват животните, да не ви правим проблеми.
 
- Как подбирате хората, с които работите?
- Работя със себе си и единствено със свекървата ми. С никой извън семейството, защото на два пъти се опитвах да си наема работници и стана така, че аз работя, а той стои и ме гледа как рина с лопатата. Или идва и започва да ми смята аз какви пари взимам: „Ама, ти ще получиш еди-си колко от субсидии!“
 
А защо не ме пита през останалото време, докато дадат тези субсидии, аз как се справям. Просто не виждам смисъл да наемам хора. Има на центъра на селото, седят, молят се за едно кафе, а не искат да дойдат да работят тук с лопатата. Аз така ли трябваше да си науча децата?
 
- Кои са най-ценните уроци, които научихте от практиката?
- Да не се предавам. Има още уроци, да. Но за 30-годишна доказах, че мога: Мога да застана под бивола, мога да го издоя, нямам никакъв проблем с тях. За първа година ги уча на доене с агрегат. Показах, че не ме е страх. Един път ме ритна, втори път ме ритна и на третия път се разбрахме като жена с жена, че тя стои за пет минути, аз ще я издоя и приключваме.
 
- Как се прави успешен агробизнес в България?
- Прави се с много труд, с техника, със земя. Само така можеш да постигнеш нещо. А не като нас, да ни ограничават отвсякъде. Аз исках да имам собствена земя, да купя техника, да затворя кръга в цялостно стопанство. Досега не се получи, но не се предавам.